ТРУДНИТЕ ПРОСТРАНСТВА НА ТВОРЧЕСТВОТО
Красимира Филипова
 |
Милко Кулев и Пенка Кулева |
Времето в театъра се измерва не толкова с конкретните художествени успехи, а преди всичко с разширените хоризонти на търсенията. Вероятно тази е най-сполучливата гледна точка, от която може да се види пътя на един театър и да се направи опит да бъдат очертани посоките на неговото развитие.
Седемдесет и пет години в Плевен има професионален театър! В летоброенето на един жив организъм, какъвто е плевенският театър, това е възраст, създала традициите и после направила опит да ги преодолее в името на една по-нова специфика. Седемдесет и пет години съществува театърът в Плевен, но рождената му дата трябва да се потърс и много по-рано - в годините на Възраждането - още в лето 1869-то, когато със смесицата от опиянението и възторга на един възроден за култура народ в стаите на Св. Николаевското училище плевенчани играят „Многострадална Геновева". По-сетне се играят Базовите „Хъшове", Друмевия „Иванко", Шилеровите „Разбойници", Шекспировия „Отело", Гоголевия„Ревизор". Първата театрална трупа от професионалисти е създадена от Матей Икономов още през 1907 г., но тя просъществува много кратко време. Събитие не само за Плевен, но и за историята българския театър, е представянето на плевенска сцена за пръв път в света на Горкиевата пиеса „Последните".
 |
И така, от първото представление на „Геновева" през 1869 г. до първото представление на Плевенския общински театър на 6.ІІ.1919 /пиесата „Кин" от Ал. Дюма/ в Плевен всъщност непрекъснато има театър.
На 22 декември 1918 г. по време на кметуването на г-н Алекси Милев повече от петдесет плевенски граждани свикват Гражданско събрание, което приема и одобрява Правилник на бъдещия плевенски градски театър. В този именно ден театърът се конституира. Правилникът, съдържащ 58 параграфа, е съставен от тричленна комисия в състав Георги Марков, Евстатий Обов и Александър Гюров. След приемането му той се скрепя с подписите на всички присъствуващи граждани. Избран е Театрален комитет под председателството на кмета Алекси Милев, в чийто състав могат да се видят имената на такива изтъкнати плевенчани като Ячо Хлебаров, Коста Домусчиев, Ангел Спасов, Александър Върбенов, Иван Данов и др. Александър Гюров е назначен за режисьор и е пусната подписка между плевенските граждани за парична помощ.
Инициативата за създаване на Плевенски градски театър в едно време на преживяна национална катастрофа принадлежи на артиста Александър Гюров, който устрои четири граждански събрания, популяризира в тях идеите за театър и осветли плевенското гражданство върху начина на основаването му." - пише в Протокола на събранието. Пръв негов съучастник в това благородно дело е Петър Габровски.
Динамични са процесите на развитие на театъра до одържавяването му през 1946 година. Внимателно око на изследователя ще види много репертоарни противоречия, голямо текучество в трупите, но така или иначе театърът съществува и през него минават редица талантливи български актьори и режисьори: Александър Гюров, Петър Габровски, Надя Станиславска, Идеал Петров, Щилиян Попов, Георги Карев, Владимир Николов, Мария Гюрова, Сия Русева, Софка Дюлгерова, Борис Денизов, Болгар Багрянов, Георги Донев, Георги Костов, Георги Стаматов, Георги Фратев, Катина Касабова, Атанас Христов, Вера Игнатиева, Надя Чобанова, Иванка Касабова, Коста Хаджиев, Аспарух Темелков, Тачо Танев, Дочо Касабов, Любомир Бобчевски, Цено Кандов, Стефан Караламбов, Сава Огнянов, Петко Атанасов, Васил Кирков, Златина Недева, Коста Трандафилов, Иван Янев, Петя Герганова, Владимир Трандафилов, Сава Огнянов, Иван Димов и много други.
В Плевен се играят Шекспир, Шилер, Молиер, Гогол, Достоевски, Островски, Горки, но и българските драматически автори - Добри Войников, Иван Вазов, П. Ю. Тодоров, П. Яворов, Рачо Стоянов, Ст. А. Костов и др.
С Указ N0 671 от 1.8.1946 на Министерския съвет плевенският театър се одържавява и вече се нарича Плевенски народен театър. Негов пръв директор е Радич Радичев, а режисьор е Стефан Гъдуларов. Творческата работа през тези години е отражение на процесите, характерни за целия ни национален театър. Конфликтите в пиесите са класови, а театралният прочит е в посока на преживяването, където се акцентира върху актьорската психо-техника и то на тези нейни особености, които конкретизират социалното съдържание на образната система. Театърът през тези години си остава на равнището на обобщението и неговите послания са свързани предимно с обществената равносметка, а не толкова с анализа на конкретни личностни отношения.
В търсене на определено типизираната страна на обществения живот се играят „Село Борово" на Крум Велков, „Разузнаване" на Лозан Стрелков, „Любов" на Ор-лин Василев, но и класиците - „Милионерът" на Йордан Йовков, „Свекърва" на Антон Страшимиров, както и редица заглавия от съветската драматургия.
Процесите на т.н. „размразяване" след Априлския пленум през 1956 г. имат претенцията да „коригират невярната социологическа схема за съвременния герой". И наистина, не може да се отрече, че в спектаклите на целия български театър, а и на плевенска сцена заживява един нов тип конфликтност, че режисурата все по-определено започва да се насочва към моделирането на личността и че се тръгва от панорамата на обществените колизии към индивида. През тези години впечатляват спектаклите на Симеон Шивачев „ Парижката света Богородица" на В. Юго и „Опти мистична трагедия" на В. Вишневски, както и спектакълът на Борис Спиров„Седемнадесетгодишните" от Боян Болгар. Интересни са реализациите на „Всяка есенна вечер" на Иван Пейчев /режисьор Елка Михайлова/, „Иркутска история" на А. Арбузов и „По земята" на Н. Хайтов /режисьор Васил Луканов/ „Иван Шишман" на Камен Зидаров /режисьор Веселина Стефанова/.
Тук не се придържам в хронологията на спектаклите, а търся жалоните на развитие на театър във времето, искам да очертая, макар и бегло, тенденциите в развитието му на фона на основните търсения и намерения на българския театър. Намирам, че през 60-те години театралните творци в Плевен започват да търсят по-активни театрални средства, по-точен израз на сценичния език. Докосват се осезаемо до проблемите на театралната условност, мислят за отношението между сценичната и жизнената емоция, за обобщения език, при който анекдотичните подробности и педантичната добросъвестност се оказват белег на ограниченост.
В самия избор на репертоар се експонира порасналият критерий в плевенския театър. От 108 постановки от 1964 до 1979 година, например, 62 пиеси са български, което говори за пиетета на театъра към националната ни драматургия, за откривателско отношение към нови български заглавия, за дълбокото убеждение, че национален театър се създава предимно върху основата на национална по дух и идеи драматургия. Голяма е и отговорността към съвременно осмисляне на българските класически драматургични текстове, както и към руската класическа пиеса. А съвременният прочит на западноевропейската класика се проявява в две посоки: от идейното, философско и психологическо тълкуване на пиесата, от една страна, до нейното естетизиране, от друга. Играят се големите класически образци като „Ромео и Жулиета" и „Хамлет" на У. Шекспир, „Мария Тюдор" и „Рюи Блаз" на В. Юго. По понятни причини по-малко е застъпена съвременната западна драматургия. Но все пак заглавия като „Странната мисис Севъдж" от Джон Патрик /режисьор Слави Шкаров/, „Любов под брястовете" на Юджиин О'Нил и „Всичко в градината" на Е. Олби /режисьор Е. Цикова/ оцветяват художествената палитра на театралния афиш.
Най-добрите моменти от практиката на плевенския театър са всъщност последствия на умножените средства и амбиции на режисурата в него. Режисурата в Плевен постепенно се професионализира и се отрича от тромавите атрибути на бутафорния театър. Тя отхвърля сантимента-лизма и облекчава сценичното въздействие, отказва се от „болезнената психологическа игра и целомъдрената патетика".
Плевенските режисьори все повече се дистанцират от театрални решения, в които да се разчита само на актьорското обаяние. Присъствието им постепенно започва да се усеща в преосмислянето на драматургическия текст, в намесата в останалите компоненти на представлението. През годините в Плевен работят режисьори, които в редица спектакли защитават своите изисквания и очертават физиономията на театъра.
Освен режисьорите, които са в щата на театъра и които са изброени отделно, не могат да не бъдат споменати гастролните режисьори като Н. О. Масалитинов, Гр. Островски, Елка Михайлова, Надежда Сейкова, Коста Цонев, Димитър Гочев, Анастас Михайлов, Красимир Спасов, Петър Александров, Маргарита Младенова, Христо Кръчмаров, Аврам Георгиев, Теодоси Попов, Асен Шопов и др.
Ако се проследи този режи-сьорски списък в контекста на развитието на българската режисура, ще се види, че все повече привлича режи-сьорската култура, богатството на режисьорското въображение. Някои от постановките на плевенски режисьори станаха обект на оживени творчески дискусии. Други бяха силни с чистосърдечието, с вътрешното богатство на човешките характери, трети се запомниха с ярките пространствени решения, стигащи понякога до красиво разточителство.
В най-новата история на театъра в Плевен съжителствуват спектакли, създадени от постановчици с противоречиви предпочитания, но в повечето случаи с ярки професионални качества. Слабостите в повечето случаи са предизвикани от бедността и ограничеността на художественото мислене, от баналното организиране на режисьорските средства, от еднопосочността на търсенията, от робу-ването на рецептите и празния субективизъм. Успехите пък идват от остротата на тематичните внушения, от ярката театралност и богатите изобразителни внушения, от прецизната разработка на сценичните характери, а в някои случаи - от по-сложната стилистика, в която изтънчената парадоксалност на образната психология намира основания в изненадващи ходове, е хиперболизираните внушения на гротеската.
Що се отнася до развитието на сценографското мислене, ако до 60-те години до голяма степен художниците в Плевен се ограничават само със задачата да онагледят мястото на събитието, то по-късно те постепенно тръгват по пътя на функционалното осмисляне на декора. Постепенно сценографията преодолява ловкото боравене с изразните средства и търси оформлението като единство от много въздействия - обемни, линеар-ни, колоритни. От остарялото разкрасяване на сценичната площадка в някои спектакли се достига до съчетание на ярката живописност със също тъй ярка изразителност и целесъобразност на сценичната обстановка като среда, в която се разиграват човешки драми. Изживя се вкуса към сладникаво изписания декор и сценографите започнаха да се вместват в стила на драматургическия текст, в неговата логика, в жизнено-художес-твената му специфика. Плевенските зрители се срещнаха с яркия колорит в „Криворазбраната цивилизация" (сценография Георги Каракашев), с многозначната суровост на натурния декор в „Снаха" на Г. Караславов /сценография арх. Мариана Мандаджиева/ и с чистота в условния образ на сценичната обстановка в „Женски години" на Надежда Драгова и Първан Стефанов /сценография Никола Бенковски/, с ловкото и умно боравене с елементите на фолклора от художника Гено Генов в сценографията на "Щръклица" на Панчо Панчев, с хиперболизираната гротеска на изображението в „Енергични хора" на В. Шукшин /сценография Красимир Вълканов/.
В работата си „Опит за летене" от Й. Радичков, „Тил Ойленшгигел" на Г. Горин и „Дървеница' от Маяковеки /реж. Елена Цикова/ младият тогава Красимир Вълканов направи категорична заявка за талантливото си и трайно присъствие в съвременната сценографска палитра на България.
Не оставям случайно накрая Актьорите в плевенския театър. Актьорите - тези вездесъщи и главни действуващи лица в театралния процес! В Плевен не биха могли да се реализират толкова интересни и спор-ни представления без яркото актьор-ско присъствие. Актьорите постепенно се освобождаваха от вчерашната абстрактна и гръмотевична емоционалност, от битовата игра, от вехти-ге атрибути на интерпретирането. В процеса на развитието на плевенския
театър те преодоляваха естетическия провинциализъм, който крие зад случайните хрумвания формално отношение към образа. Актьорските реакции ставаха все
по-култивирани, по-изтънчени, по-разнообразни. Те се учеха да играят леко, но изразително, сръчно, но не бездушно, с мярка, но без да понижават вътрешната активност на изпълнението. В Плевен играха много актьори, някои идваха и си отиваха, други трайно присъстваха в плевенската трупа. Имената на някои от тях сигурно ще останат вписани в българската театрална история.
Най-голям принос за работата на театъра в Плевен след одържавяването му имат артистите Пенка Кулева, Коста Трандафилов, Петър Панков, Дойчин Дойчинов, Владимир Филипов, Михаил Михайлов, Саша Филипова, Милко Кулев, Васил Костов, Соломон Аладжем, Катя Аладжем, Иван Андреев, Надя Топалова, Георги Кишкилов, Мария Михайлова, Дора Трифонова, Мария Шива-чева, Любомир Ялъмов, Лиляна Цанева, Минка Илиева, Димитър Хаджийски, Христо Домусчиев, Иван Вълчанов, Никола Добрев, Марин Дилков, Вельо Горанов, Венета Зюмбюлева, Георги Новаков, Гергана Бърдарова и др.
Години наред плевенският театър успява да съхрани една видима и безспорна хармония на различните възрасти, стилове и възможности, в резултат на което могат да се проследят впечатляващи от гледище на актьорската работа резултати.
Както във всяко изкуство, тъй и в театъра три и две не винаги прави пет. Макар че театърът в известен смисъл е също математика, но коренно различна от зависимостта на цифрите, защото, както сполучливо бе писал някой някъде „борави със средните аритметични на мисъл и чувство, на дух и материя, с много решаващи нюанси, акценти и интонации."
Наред със своите регионални, кадрови и икономически проблеми, плевенският театър винаги е носил високо своята отговорност. И тъй като театърът е дълбоко демократичен и дълбоко народностен, неговият дух търси мисълта и чувствата на зрителя. Театралните творци в Плевен винаги сверяват гледните си точки с хода на времето.
90 години са взет от живота миг, опоетизиран с чувство за мярка и с адрес към човека в театралната зала... Овладяването на трудните творчески пространства се съизмерва единствено и само със зрителя, заради когото всяка вечер се вдига завесата...