Дрога… убийство… разбити илюзии… Триъгълник от противоречия - нещата от живота!
Не нашият живот, този, на порядъчните хора, уютен и спокоен в своята благопристойна подреденост, а онзи - на неудачниците, на хората с големи надежди и погубени мечти. Не искаме да знаем за тях. Има запазено време и място в “Черната хроника” на медиите за всички, които нелепо са проиграли живота си. Камери, светкавици, шумна суетня и всичко затихва. Спокойствие. Ние не сме такива, не се дрогираме, не пием до безпаметност, никого не убиваме… освен собствените си души и бъдещето на нашите деца.

Пиесата на Илко Иларионов “Розови облаци” сваля “розовите ни очила” и по един разтърсващ със своя дълбок психологизъм начин, ни показва истината за нашето време и нашето общество, истината, която знаем, но не желаем да допуснем до себе си. Какво се е случило с ценностите ни, с морала ни, с вярата ни в смисъла на любовта?...

Ето и отговорът с думите на един от героите в пиесата:

ДЖИМИ: Баста! Край! Дотегна ми всичко! Розови облаци! Сантименти! Драми!... Трагедии!... Морал!... Човешки качества!... Що за нелепи бръщолевения?! В това време? При тази чудовищна конкуренция?!... Където до успеха, до големия успех води единствено разрушителния път нагоре. Целта оправдава средствата! А целта е една… Върхът! Колко успяват да се закрепят на него?... Нищожна е тази бройка. Той е иконата, на която се моля. Пред която коленича!...

Това е. Лека-полека губим способността си да обичаме, да даваме, да съчувстваме, да бъдем хора, в името на безчовечни цели.

Пиесата е написана през 1995 г. Тогава тя звучеше предизвикателно. Днес, задъхващи се от поредната икономическа, финансова и обществена криза, зрителите ще открият още по-актуалното звучене на драматургичния текст и ще си спомнят думите на апостол Павел: “…остават тези трите -: вяра, надежда и любов; но най-голямата от тях е любовта!”